Имало едно време един свят, който е бил див и красив, но също и суров и жесток. Свят, в който по-силният и по-хитрият оцелявал. Свят, в който слабите били изоставяни, убивани, изяждани. Свят, в който за да оцелееш трябва да живееш в екип, група, племе. Свят, в който за да бъдеш част от група се иска да си полезен за групата и да допринасяш. Свят, в който трябвало да държиш на думата си и да поемаш отговорности в този труден живот. Свят, в който думи като „сплотеност“, „отговорност“, „родина“, „съпричастие“ и „състрадание“ са имали плът, защото са въплъщавали действия, от които е зависел живота на всеки поотделно и на цялата група. Свят, който раждал герои.
И благодарение на много години и поколения борба, несгоди и усилия тези калени души изградили свят с много блага. Свят, в който дори и по-слабите можели да оцелеят. Свят, в който вече не се мислело за оцеляване. Свят, в който започвали да избуяват наука и изкуство. Свят, в който този човешки дух можел да се издигне в нещо още по-висше. Но този нов свят носел и слабост. Поколенията вече не знаели какво е трудност. Думи като „сплотеност“ и „отговорност“ останали просто кухи черупки – сега имало достатъчно ресурси да си индивидуалист и отговорността ти да се размие сред тълпата. „Отговорност“ било тежко бреме, а хората били отвикнали да носят тежко и хилавите им нозе се огъвали пред дори все по-леките трудностите в живота. Без нуждата от „сплотеност“, за да оцелее индивидът ставал все по-алчен, за да просперира единствено той – от най-ниските прослойки, до най-високите етажи на власта. Неусетно този свят се разпадал, неспособен да се задържи на слабата основа от следващите поколения.
Може би това е светът, в който е съществувала Римската империя и последвалите Тъмни Векове. Може би това е светът, в който живеем сега. Може би това е свят живеещ единствено в моето въображение. Може би…
