Знаете ли, че ретината в очите ни възприема образите, които виждаме наобратно т.е. горе е долу и долу е горе. След това мозъкът ни „изправя“ изображението и го виждаме „нормално“. А знаете ли, че са правени експерименти, в които участници са носели очила със специални огледала, които предават образа на околния свят обърнат и макар участниците да виждат всичко наобратно до седмица мозъкът им коригира предаваното изображение и започват да виждат отново „нормално“. Когато махнат очилата отново всички изглежда обърнато но за около час (доста по-бързо, защото това е, с което мозъкът е работил години) отново превключват в нормален режим.
Освен, че е нещо интересно и любопитно какво от това? Мозъкът ни гледа да въведе ред и смисъл във всяко едно възприятие, така че да останем функционални в света, в който живеем. Колкото и въприятието ни да е изкривено или нарушено, тази наша пихтиеста маса ще опита да компенсира по някакъв начин.
А сега си представете едно бебе. За него (в момента малко спекулирам, защото няма как точно да знам как едно бебе „вижда“ света) всичко е една мешаница от звуци, светлини, миризми, докосвания… един калейдоскоп от усещания, в който мозъка му постепенно вкарва ред/система (това става като всъщности умират много неврални пътища – друг любопитен факт). Представете си се да ви сложат в една стая с хаотични звуци, светлини, миризми… и така години наред. В крайна сметка (ако не е на случаен принцип и не полудеете до тогава :)) мозъкът ви ще изгради система в този нов за вас свят и вие ще започнете да го „разбирате“. За някой друг, който влезе за пръв път в тази стая всичко ще е просто хаос, докато за вас вече ще има „смисъл“.
Нека разширим малко мисловния експеримент. Представете си, че влизате пак в някаква стая и в нея има множество познати предмети, звуци, миризми, но има и много непознати такива, които може да си взаимодействат по някакъв начин с останалите. След достатъчно време мозъкът ви ще намери система, в която да съвмести съществуващите и новите предмети и усещания. А сега си представете друг човек, който влиза в същата стая, но има малки вариации в съществуващите и непознатите предмети и усещания. Мозъкът на другия човек МОЖЕ да си изгради тотално различна представа за взаимодействията, макар разликите между двете стаи да не са големи.
Ако до тук си мислите, че са тотално безсмислени тези експерименти нека го вържем с „реалния“ свят. Представете си, че попадате в дадена ситуация с друг човек и той се държи по начин, който смятате за неправилен и това ви ядосва. В същата ситуация другият човек може да въприема поведението си като съвсем нормално следствие спрямо ситуацията, в която се намира. Вашият мозък и мозъкът на другия човек имат различен светоглед (изживян опит в света) и съответно различен смисъл към ситуацията, в която се намирате заедно. Това съответно води до различни мисловни процеси и действия, които в крайна сметка може да предизвикат конфликт.
Но ако си давате ясна сметка за горния принцип и сте съзнателни (не се оставяте на автоматизираните процеси да ви превземат и да се оставите на ситуацията и условните ви реакции) то ще може да опитате да разберете (поне донякъде, никога напълно) защо другия човек действа по начина, по който действа и така евентуално да разрешите конфликтна ситуация.
В много ситуации, когато общувате с други хора сте си казвали вътрешно „Този/тази ме ядосва, защото…“ и може просто да добавите въпроса „А защо той/тя действа по този начин? Какво е различно в неговия/нейния мироглед?“ Не винаги, но в доста случаи може да избегнем конфликта и дори да обогатим мирогледа си.
„А защо просто не се оставя да се ядосам и да оставя да си изкарам яда? Нали не е хубаво да се потиска?“ Това е едно оправдание, което много хора използват, защото така е по-лесно. А колкото повече практикуваме едно действие (примерно да си изкарваме гнева наяве), толкова по-лесно и автоматизирано става докато накрая не го правим без дори да можем да се замислим и не станем просто един озлобен човек. И да, не е хубаво да се потиска, но това просто означава да признаем пред себе си, че сме ядосани, угнетени, а не да се самозалъгваме, че не сме такива. Но да признаем (пред себе си), че сме такива не означава, че трябва да действаме като такива.
Затова понякога трябва да свалим очилата си и да погледнем света наобратно през очилата на другия. Ще видим същия свят и макар за момента да го виждаме изкривен след време може и да видим смисъл.
