– Не мога ве, не мога! Не разбираш ли!? До тук съм! Не мога да продължа!
Ах, колко обичам тази мантра – „не мога“. „Не мога да направя това“, „Не мога да продължа“, „Не мога да преодолея еди какво си“, … Имам една добра и една лоша новина. Добрата ще ви покаже лъч светлина в безизходицата, която се намирате, а лошата ще ви посрита малко по егото. Реалността е, че можете, но усилието необходимо да надскочите препятствието изисква повече енергия отколкото сте свикнали да отдавате, за да се справите. Мозъкът ви включва в режим на опасност и освен физическата слабост, която изпитвате в такива ситуации, в съзнанието ви започват да изплуват демотивиращи мисли, каращи ви да прекратите дейността, която ви е довела до тази ситуация. Започвате да обличате тази демотивация в логическа обвивка и да се самоубеждавате вече съзнателно, че е по-добре спрете – „…ако продължа ще се контузя“, „…все пак го правя за удоволствие, а то вече го няма“, „…пред кого опитвам да се докажа, няма смисъл да се мъча“, „…тази дейност е обречена на неуспех така или иначе“ и т.н. Рационалното ви мислене е замъглено, тези доводи започват да изглеждат необорими и придобиват все по-голяма сила и колкото по-рационални хора по природа сме, толкова по-вероятно е да се откажем. По-чалнатите и смахнатите реално имат по-голям шанс да преодолят кризата и да не се поддадат на логическите доводи. В света на екстремните спортове е пълно с такива
😀 Там е пълно и с такива, които са отишли прекалено далеч, от където няма връщане назад.
Когато разумът говори да спреш ти трябва нещо друго, по-силно, което да му се противопостави – и това е вярата. Вярата в собствените възможности, вярата, че ще успееш, вярата, че целта си струва жертвата, вярата, че си по-силен, отколкото си мислиш, вярата, има нещо повече … нещо отвъд разума, което той не може да види, разбере и изчисли. Тук не става дума за вяра в религиозния смисъл (макар тя също може да е много мощен мотиватор), а за вярата в себе си.
– Добре, значи следващият път затварям очи и натискам до края?
Никога не съм бил привърженик на крайностите и „натискане въпреки всичко“ или „да играеш винаги на сигурно“ са далеч от моите разбирания. Както всяко нещо в природата една система процъфтява, когато е в баланс. Това изисква да познаваш границите си (наистина да ги знаеш, а не само да се самозалъгваш) т.е. изисква се знание – как работи човешкото ни тяло, как работи психиката ни, какво се случва на физиологично и психично ниво в определени ситуации и т.н. И най-важното от всичко – изисква се практика. Практиката дава смисъл и плътност на знанията ни – прави ни по-богати като хора. Но и само практика без знание е като да управляваш кораб в океана сред пълна мъгла – колкото и да добре да го управляваш не знаеш къде отиваш и накрая пак може да удариш подводни скали.
– Добре де – знание и практика, ама това как ни помага с вярата?
Вярата е свързана с ценностната ни система, това което смятаме за правилно, това което ценим. Това са принципите, по които живеем. Вярвайки, че вършим нещо добро ние можем да дадем дори и живота си за него. Тази наша ценностна система се изгражда с начина ни на живот, в средата, в която живеем, от родителите, които ни възпитават. Но също така можем да я променим. Как? Като си задаваме въпроси, като търсим отговори, като продължим да се движим, променяме, развиваме – умствено, физически и емоционално.
И когато следващият път съзнанието ви започне да крещи „Не мога!“ това всъщност не е невъзможността да продължите, а недостатъчна вяра и/или познание и/или практика. И за да не самонараните егото си признавайки пред себе си, че просто нещо вътрешно не ви достига, то прехвърляте „вината“ върху някаква имагинерна невъзможност, някаква невидима сила, която ви спира. Наистина има и ситуации, в които съществуват обстоятелства пречещи да продължите, но в по-големия брой случаи причината е вътре в нас.
Няма лошо да се откажем, да се „провалим“. Самият опит да направим нещо ни е направил по-силни – достигнали сме лимита си (във вярата/знанието/опита си) и следващия път (ако си вземем поука) ще бъдем с една идея по-силни (помните ли принципа на суперкомпенсацията?). Но не се залъгвайте, че не можете … даже най-добре направо премахнете „не мога“ от речника си – МОЖЕТЕ
