„Не съм се провалил. Просто намерих 10 000 начина, които не работят.“ Сега ще отговоря на цитата по Балкански: „Тоя идиот е толкова прост, че и след 10 000 пъти не е разбрал, че няма да стане“.
Защо (ако изключим варианта наистина да е малоумен)? Как така някои хора не падат духом от пораженията, а стават и продължават?
В общество, където се гледа с лошо око на грешките, където те сравняват постоянно с останалите, където се иска да имаш винаги най-високите оценки, да си безгрешен в професията си, да си перфектният съпруг(а), да се отказваш от губещи начинания кой нормален човек ще опитва множество пъти, ще греши, няма да успява и въпреки това няма да се откаже? Как ще носи теглото на провала и няма да се смачка психически?
Нека ви разкажа за 2 научни експеримента, които ще хвърлят светлина върху този феномен.
I експеримент: През 1960 година в Станфорд направили следното – поставили индивидуално деца в една стая сами с едно лакомство пред тях. Казали им, че ако се въздържат да не го изядат за 15-тина мин след това ще получат 2 лакомства. Една част от децата не издържали и изяли сладкото, а другата част не. След години направили разбор на живота на децата и установили, че тези, които не са се поддали на изкушението имали по-високи оценки, по-добър BMI (процент мазнини в тялото) и като цяло всички показатели, които измерили показвали по-добри резултати.
Към 90-те години провели същия експеримент с други деца, но направили и тестове за интелигентност преди самия експеримент. Някои от децата, които имали по-висока интелигентност се провалили на опита с лакомството и след години, когато направили на всички същия анализ се установило, че показатели им на живот били по-лоши (както случая с 1-вия експеримент през 1960). Е как така по-интелигентните (е, малко нетърпеливи, ама какво от това) деца се справят по-зле в живота от другите?
II експеримент: На група деца раздали по 4 пъзела и ги накарали да ги направят индивидуално. 1 от пъзелите бил решим, а другите 3 нерешими. Всички деца се справили с решимия, но с другите никое от децата не успяло (то и нямало как). След това казали на децата да си вземат един (който пожелаят) пъзел за тях си. Една част избрали този, който са решили, други избрали някой от нерешимите. След години направили същите измервания на различни показатели от живота им и се оказало, че тези, които са били избрали някой от нерешимите пъзели били цялостно по-добре от другите, които си избрали решимия пъзел. Защо децата, които избрали да се „мъчат“ с нерешимата задача се справят по-добре?
В 1-вият експеримент децата, които са се справили с изкушението умеели да забавят постигането на моментно удовлетворение с цял постигане на по-големи ползи в бъдеще. Те „гледали“ по-глобално и по-далеч в бъдещето и този техен себеконтрол им се отблагодарявал по-нататък и в живота (независимо от интелигентността им).
В 2-рият експеримент децата, които взимали със себе си някой от нерешимите пъзели са имали нагласа, че трябва да опитват достатъчно пъти, за да го успеят да го решат, докато другите деца са мислели, че способността да го решат зависи от уменията им т.е. ако не са могли да го решат веднъж значи нямат необходимите умения да се справят и няма смисъл да опитват отново. На едните мисленето е акцентирано върху опитването, на другите върху възможностите. Едните виждат неуспеха като предизвикателство, а другите като провал.
Ако синтезираме всички горни писания в 2 изречения: Пречките, трудностите и грешките са част от живота и постигането на целите ни. Но нагласата ни дали просто не сме опитвали достатъчно или нямаме умението да се справим, дали неуспеха е предизвикателство или поражение, дали продължаваме да виждаме поставената от нас цел или губим фокус и се задоволяваме с това, което имаме е всъщност разликата дали ще успеем или не.
Всички грешим. Не винаги ще става както ние сме мислили, не винаги ще получаваме това, което искаме, доста често очакваният резултат ще бъде различен от реалния, много хора ще ни казват, че сме се захванали с безсмислено начинание (което всъщност говори за тяхната нагласа). Ще цитирам Сийн Стивънсън – достатъчно е само един единствен човек да повярва в теб и да ти каже, че можеш и това НЕ е най-добрия ни приятел, НЕ са родителите ни, НЕ е жена/мъжа ни, НЕ са децата ни – това е човекът, който ни гледа отсреща всяка сутрин, когато се погледнем в огледалото. Не е провал да пробваме и да не успеем – от всеки опит можем да научим нещо и да се подобрим. Провал е да се откажем – тогава със сигурност не сме успели.
Да се върнем на нашия идиот от цитата. Да предположим, че той има глобална и далечна визия за бъдещето си (I експеримент) и провалите са само предизвикателство за него, понеже знае, че е въпрос да опитва достатъчно различни неща докато успее (II експеримент). А дали накрая е успял вие преценете – това е Томас Едисон.
