Помня…помня синия залив на Лабин, помня красивия залез над морето, а заедно с него и залеза на моите сили, помня невероятната нощна панорама на върха над Риека, помня процеждащата се светлина на изгрева между върховете, помня студената река след изпепеляващата обедна жега в полите на планината, помня приятната топлина на слънчевите лъчи до красивия язовир, помня невероятната емоция и енергия, която изпитах след като Краси, Вили и Стан ме пресрещнаха и вървяха с мен до един от последните пунктове след едно много тежко изкачване, помня топлата завивка даваща ми животворна топлина за 20 минутен сън, помня сълзите на радост километър преди финала, които нито можех, нито исках да сдържам, помня как Краси и Пирин ме посрещнаха на самия финал в 5 сутринта, помня…
170км беше дълъг път. Имах доста време за размисъл. Бях на върха на емоциите си, но и удрях дъното. Едновременно се възхищавах на природата и бях намразил каменистите пътеки. Имах цялата енергия във вселената и същевременно имаше моменти, в които ми беше трудно да направя дори една крачка. Почти всички аспекти на цялата дуалистична природа на човека преминаваха и си отиваха, заливайки като вълни брега на моето съзнание. Бях безпристрастен наблюдател на целия процес – изживявах силно всяка една емоция, но бях в пълен контрол над ситуацията. Контролирах болката, умората, изтощението, недоспиването, както и еуфорията, която можеше да бъде дори по-опасна, карайки те да хабиш ограничените запаси от енергия. Реалността съществуваше само там, където беше насочено съзнанието ми. За 37 часа изпитах целия спектър човешки емоции – една компресирана, динамична, демо версия на чудото наречено живот!
