В повечето случаи човек избягва неизвестното. Непознатата територия, тъмнината, неизвестното бъдеще – всичко това събужда най-дълбоките, атавистични страхове, които дремят в нас. В неизвестното се крият най-големите страхове на въображението ни, които нашето съзнание облича в плът.
Но понякога трябва да навлезеш в тази неразчертана все още територия, за да я направиш вече позната и да разшириш хоризонта на познанията и опита си. В противен случай си обречен да се въртиш в своя малък кръг от позната светлина и да се чудиш защо нещата не се получават както ги искаш. А може би просто причината се крие в ограничения ни мироглед. Ние всички имаме ограничен мироглед – ВСИЧКИ до един. Имаме себе си за знаещи, можещи, опитни…. докато живота не ни поднесе ситуация, в която отново да се почувстваме като невръстно дете.
И може би първата стъпка, за да израснем е да разберем, че никога няма да сме знаещи, можещи, опитни или мъдри. Ще знаем и можем нещо. Ще имаме опит с други неща. Но в големия калейдоскоп наречен живот ще е просто капка в океана от възможности.
Алармата ми звънна точно в 5. Посегнах сънено и изключих източника на досадния звук. Станах тихо, взех дрехите си и се изнизах в хола, за да мога да се облека спокойно.
Винаги изпитвам една дълбока тръпка, когато ми предстои среща с неизвестното. Усещане за нещо ново, което предизвиква в мен хем радостна възбуда и нетърпение, но и леко парене под лъжичката какво може да се случи и, евентуално, обърка. Усещам как адреналинът ми леко се покачва. Направих си сутрешната гимнастика и се нагълтах с обичайната си доза от литър вода – сигурен съм, че някой ден ще се удавя в кухнята с всичката тази вода, която я пия.
Добруджанското плато е едно голямо (почти) равно място, в което може да се движиш и да имаш чувството, че нищо не се променя. И не само, защото е толкова равно, а и защото всички селца са си лика-прилика – остатъци от соц времената бавно еродиращи под безмилостния ход на времето.
Днес си бях начертал нов маршрут през непознати за мен пътища, за да стигна до селото на прабаба и прадядо ми, където да потърся къщата им.
Потеглих с изгрева. Във въздуха се усещаше хладното пощипване на началото на есента. Вдигнах леко ципа на ветровката, наместих се по-удобно на седалката и продължих да въртя педалите докато асфалта под мен се оттичаше все по-бързо и далеч от мен. Тук-там някоя самотна кола ме подминаваше на всеки 15-20 минути в ранния неделен час и това ме устройваше идеално. Исках да остана насаме с мислите си, а не съзнанието ми постоянно да е заето да внимавам някой да не ме отнесе.
От малък обичам да съм сам. Понякога се затварям в своя интровертен свят, когато повече грижи, притеснения и емоции се натрупат в мен. Опитвам да ги храносмеля и интегрирам по някакъв поносим начин преди да са ме превзели. А движението винаги е било моята динамична медитация, която е допринасяла за реда в хаоса, който понякога заплашва да запълни света ми.
Безкрайните полета сякаш нямат край. Спирам в едно от селата и си взимам кафе и хапвам малко, за да наваксам част от изгубените калории. Един четирикрак приятел веднага идва, размахвайки опашка, надявайки се да изпроси малко храна от мен. Може да е 8:30, но това не пречи на двамата роми на съседната маса да ме гледат подозрително с леко размътен поглед от почти изпитата двулитрова бира стояща самотно пред тях. Представям си как изглеждам през техните очи – някакъв безделник с прилепнало клинче с памперс тръгнал да хайманосва.
Продължавам. Километър след километър се приближавам до селото на прародителите си. Ето го! Виждам го в далечината. Следвам съветите на майка ми как да открия къщата. След 15-20 минути лутане най-накрая я откривам. Така огромната в детските ми спомени къща е една малка едноетажна къща, а големият двор от спомените ми е един триметров коридор, където гордо се разхожда самотен петел. Но ето я там – след почти 40 години отново съм пред същата ограда и спомените сами се завръщат като отпушен бенд. Спомени за големи семейни събирания, спомени за роднини, които не съм виждал с десетилетия и които може и да не позная вече. Спомени…
Хубаво е да помня от къде идвам, но не трябва и да се задържам прекалено в миналото. Помахвам с усмивка на къщата, олицетворение на едно безгрижно детство и насочвам колелото обратно към дома. Време е да продължа… Очаква ме цял един голям живот пълен с много неизвестни, чакащ да го запълня със спомени.
Carpe Diem
