С Джими отдавна си говорихме, че трябва да направим известно време преди състезанието едно опознавателно каране, за да проверим състоянието на трасето, да определим критичните места за чистене, да решим къде са опасните участъци, където е хубаво да има медицински, мобилни екипи и т.н. Чакахме Балкана да ни разреши да навлезем в него и заковахме датата на 24 май.
Докато едни празнуват национален празник или изпращат абитуриенти ние се организирахме една стабилна групичка, която да провери дали са се събудили мечките по Тревненския и Габровски Балкан.
Е, докато ентусиазирано си правихме планове как да си направи един хубав ден в планината на чист въздух с повече движение, животът реши да ни поразбърка схемата. На един му се наложи да пропусне поради здравословни проблеми, а друг се оказа, че трябва да работи следващия ден. А колкото повече приближаваше деня, толкова повече се разваляше и прогнозата – дъждове и гръмотевици баш на най-високия връх. Чували сме слухове, че да караш карбонови колелета насред гръмотевична буря по планинските върхове не била добра идея. Проблемът беше, че аз нямах друг времеви прозорец, в който да карам това трасе, така че решихме да тръгнем и ако видим, че прогнозата се оправдае да не качваме върховете, а да подсечем някъде в гората (като не знаехме къде точно). Времето разколеба отначало някои от момчетата и в крайна сметка не знаехме кой ще дойде със сигурност. Останахме двамата с Джими.
Дойде денят. Времето беше обещаващо облачно и приятно прохладно за спорт. Е, виждаха се някакви черни облаци на хоризонта, но ако се обърнеш на другата страна не се виждаха 🙂
Започнаха и първите проблеми – 30 минути преди часа на тръгване ни се обади Цветан, че му е спукана гумата и ни пита дали имаме резервна. Имахме, но оставахме С Джими само с една такава, което хич не е хубаво за толкова дълго каране в нищото. Оказа се обаче, че спуканата гума на Цветан му е резервната, която е сложил снощи т.е. има някакъв проблем във външната гума, която пробива вътрешната. Понеже не успяхме да го локализираме Цветан ни изгони да тръгваме, за да не ни бави повече. Така още един човек отпадна.
През това време Васко, който направи трасето за колоезденето на Трявна Ултра, беше вече тръгнал и щеше да ни чака на Сечен камък – на 9 км от Трявна. И понеже бяхме закъснели с 30 минути Джими натисна по-здраво педалите, а аз пуфтях отзад като москвич след ферари и опитвах да не изоставам прекалено.
Предната вечер се беше поизсипал доста дъжд и на места беше кално, но не чак толкова, че да не можем да се движим с прилична скорост. Таман успяхме да стигнем до Сечен камък при Васко и ни се обади и Иван от Uzana Runs, че заедно с Алекс идват и те да се включат. Изчакахме ги 10-тина минути, през което си нормализирах пулса от 250 на 120, вкарах 1 гел и едно барче и погледът ми започна да се фокусира отново.
Тръгнахме през дълбоките гори на Балкана към първата ни спирка – Етъра. Аз и Васко бяхме на едно ниво и си правихме компания отзад докато Джими, Алекс и Иван караха с лекота по баирите и спираха да ни изчакват от време на време. През това време аз вкарвах тайно колкото се може повече въглехидрати, за да поддържам пещта жива, че усещах, че темпото е на ръба на комфорта ми, а на моменти усещах как краката ми започват да спорят с главата, че тая скорост хич не е добра идея. За разлика от последния път, когато минахме трасето с Джими, сега бях се подготвил с една раница с толкова храна, че можеше да изхраня един сомалийски град.
Стигнахме Етъра, където към нас се присъедини и Калин от Uzana Runs. Съотношението на групата професионалисти към аматьори вече съвсем не беше в моя полза, а следваше най-дългото изкачване от трасето. Аз продължавах да тъпча сандвичи и барчета и това, че не се чувствах преял постоянно ми подсказваше, че горя всичко, което вкарам.
Изкачването към Бедек вървеше добре. Аз и Васко карахме по-назад. Момчетата си лафеха отпред. Времето беше мъгливо, прохладно, но без дъжд и най-вече без гръмотевиците, с които ни плашеха.
И точно, когато си мислихме, че ей сега, като качим Бедек (най-високата точка) и всичко ще стане по-лесно и Васко нагази в една локва, един клон му се заби във веригата и счупи ухото на дерейльора – game over. Момчетата са профита и веднага му закърпиха колелото, за да може да се върне към Габрово. На снимката се личи типичния българския гений – един върши работата и 5 човека дават акъл.
Позагубихме топлина и побързахме да я понаваксаме с по-високо темпо, а и за да изкачим Бедек преди някоя евентуална буря. Бях останал сам с момчетата, които караха много повече и по-добре от мен и колкото и да ядях усещах, че силите ми са на поизчерпване, а темпото от приятно комфортно беше преминало към мазохистично комфортно. Те, естествено се съобразяваха с мен и ме поизчакваха, когато започвах да поизоставам.
Накрая, след 20 км и 1000 D+ качихме Бедек. Топло, приятно и бяхме над мъглата и 1500 метра над нещата.
Започваха едни 1000 метра D, ама на спускане и то на места по доста технични терени, допълнително окаляни, за да не се отпускаме много. Много ми хареса! Докато катериш нагоре, краката ти са напомпани с кръв и само кълнеш всички богове, то надолу е изцяло друга бира – вече не си човек, който управлява колело, а трябва да станеш едно с колелото си т.е. трябва да му се довериш и да се довериш на инстинктите си (е, трябва да си го изтренирал преди това де). Адреналин на макс и нямаш време да мислиш и осмисляш, а само да се концентрираш върху едно – да следиш и да се слееш с извивките на терена.
Стигнахме до едно от най-красивите места от трасето – едно параклисче. Направихме си набързо една снимка и тогава започна да ни вали.
Следваше дълъг асфалтов участък и човек вече си мисли, че най-тежката част на Трявна Ултра е приключила, но… Следваше град Плачковци (там, където е и последния пункт по трасето). Името подсказваше какво ни очаква – тежък 20-30 градусов наклон по кален участък след около 65 км каране. Не знам за другите, ама аз там наистина плаках.
На инат, с много пот и още 2 гела, под обилния вече дъжд, качихме финалното издевателство и започнахме последното спускане към Трявна.
Успяхме! Бях кален като прасе, но щастлив – един от най-хубаво прекараните празници с готини хора. Благодаря на момчетата и всички замесени за хубавото приключение!
Carpe Diem.
