Обичам да обикалям с колело родния си край – там, където северният вятър е цар. Все така див, суров и с безкраен хоризонт. Обикалям през запустели, почти погълнати от природата пътища към забравени селца, от които е останал само скелета на някогашна красота, оглозган от неумолимия ход на времето.
Минавам покрай къщата на прабаба и прадядо и отново се озовавам там – един хлапак, каращ балканчето на дядо си щастлив, че се е запътил към морето, без каска, без резервна гума и без десет гела в джоба, но щастлив от усещането за свобода.
Понякога ни трябва дистанцията на времето да оценим това, което сме имали и приемали за даденост. А дали сега оценявам всичко, което имам, или, забързан в ежедневните задачи, забравям да спра за няколко минути и просто да се насладя на момента?
