Шумът се усилване все повече и повече. В залата на съзнанието ми крещят много и различни гласове. Някои искат да ядат, други искат да си купят нещо, трети искат да задяват поредната готина мадама, четвърти викат на всички да се удържат, пети чете морал… Какафонията и шумът понякога са толкова силни, че чак очите ми ще изкочат. Разбирам защо много хора използват алкохол и други упойващи вещества – това е, може би, най-лесният начин да накараш гласовете да спрат за малко. Ако понякога пия някоя бира или чаша вино няма да е по тази причина.
Когато съм уморен, претоварен от задачи, звукът от гласовете се усилва. И тогава единственото, което ме спира да търся разсейване в алкохол, телефон, компютър… е разбирането ми, че не трябва да им „запушвам“ устите на тези гласове. Да ги подтискам постоянно ще ме направи като тенджера под налягане, която в един момент няма да може да удържи всичко, което напира да излезе.
Но какво да правя тогава? Как да ги накара да спрат? Може би не трябва. Може би трябва да ги оставя всеки да извика желанието си. Може би трябва да ги чуя всички без да трябва винаги да им удовлетворя исканията, а само, когато преценя, че е уместно. Може би тогава ще постигна така желаната тишина и хармония.
А как да преценя дали е уместно да изпълня желанието на някой от гласовете ми? Те понякога дори си противоречат! А ако сгреша слушайки този или онзи глас? Дали няма да направят живота ми по-зле? Може би тук на помощ идват знанията и житейския опит, макар, понякога, и те да не са достатъчни. Може би трябва просто да пробвам, да се доверя на инстинкта си и дори да греша ще знам, че всяка грешка ще ме прави все по-мъдър и ще разширява хоризонта на моето съзнание.
Шумът бавно започна да затихва. Гласовете спираха един по един своето кресчендо. Доволни са, че някой ги е чул и им е обърнал внимание. И тогава настъпи тишина.
