„Кой си ти, ве!? Кой си ти, ве!?“ – провикваше се зад мен под една улична лампа пиянско клатушкащата се фигура докато преминавах бягайки в едно малко селце късно вечерта.
След като поотмина първоначалното ми веселие за абсурдността как изглеждам в очите на човечеца се замислих: „Ама, кой наистина съм аз?“. „Ти си Николай“. Да де, ама кой е Николай? Програмист, бегач, организатор на събития, баща..? Съвкупност от черти и поведения?
Ама то програмист, организатор, баща, чертите ми, поведението ми и всичко друго, което се сетя за мен съм го придобивал и променял с годините и реално няма никаква котва, нищо „твърдо“, на което да стъпя и да кажа „Да, това съм аз“. Всичко е нетрайно, променящо се с времето и в крайна сметка…“Кой съм аз, бе?“
Ами ако няма такова нещо като „аз“? Нямам такава същност? Ако съм просто МОМЕНТНА съвкупност от множество черти и реакции изградени под напора на биологията си и средата, в която съм живял? Тогава не е ли това „аз“ просто една илюзия? Не е ли просто една снимка от филма наречен мой живот? Моят „аз“ на 5-годишното хлапе, което крадеше праскови от градината на съседите дали е същото както сегашното?
Това може да е доста плашещо, но само ако имаме грешна представа за света. Всичко в света се движи и се променя (колкото и бавно и незабележимо да е за някои неща). А ние сякаш искаме да спрем и да кажем „Да, светът се променя, но това съм АЗ“, т.е. съм като скала в бурното море на живота, която стои статична. Но и най-твърдата скала, рано или късно, бива разбивана от морето и става на пясък.
Идентичност. Хващаме се, за да сме сигурни, че ни има, че съществуваме. Не я пускаме, защото сякаш ще изчезнем без нея. Свързано е с АЗ-а. Когато кажа АЗ, значи ме има, значи съм нещо отделно – получава се дуалистичното АЗ и (неизказаното) останало. Дали не е защитен механизъм? Ако няма АЗ няма концепция за същност и за нещо отделно, за което да се грижиш, а това е риск тази същност да умре (физически и психически). Дали инстинктите не са просто някаква първична проява на АЗ-а т.е. при животните няма този абстрактен смисъл, който ние хората разбираме, а просто са действия еволюирали в през милионите години с цел да опазят физически и психически индивида?
Егото в съвременната култура е натоварено с доста отрицателен заряд (дори има издадени такива книги „Твоето его е врагът“ ….), но всъщност голяма част от хората не знаят дефиницията за Его. Това е „Чувството на човек за самоуважение или самоважност“ и в психоанализата е „Частта от ума, която посредничи между съзнателното и несъзнателното и е отговорна за проверка на реалността и за усещането за лична идентичност“. Хората бъркат Его с егоизъм или себичност.
АЗ-ът не е лошо, не е и добро – то просто е. Има своето място (функция) в живота си, за да ни пази, но оставено без надзор може да ни обсеби (егоизъм) и да ни отдели прекалено от останалите до такава степен, че да спрем да виждаме нищо друго освен себе си. И тогава вместо защитна функция да ни изолира до такава степен, че всъщност да останем изцяло сами в собствения си, тесен свят. Защото в крайна сметка този АЗ е просто една илюзия, която си създаваме и повтаряме всеки ден. И понякога няма нищо лошо да я разрушим и създадем нова такава.
Та кой си ти, приятелю?
