Понякога се връщам отново там – 5-6 годишен хлапак, седнал на каменния праг пред къщата на баба, загледал се към натежалите гроздове на астмата. Беше топъл летен ден и гугутките пееха своите непонятни за мен песни. Чувствах се все едно бях в транс. В него момент дивото, детско желание да скачам, бягам и играя с приятели се беше изпарило. Бях изпаднал в захлас. Нямам друг спомен в живота си, който да ме е разтърсвал толкова дълбоко – сякаш не бях аз, а живо блаженство. И до този ден, когато през забързаното ми ежедневно съзнание пробият гуканията на гугутка, сякаш мравки полазват по цялото ми тяло и се превръщам отново в онова малко захласнато дете, което нямаше идея за целия този голям свят, а просто се беше потопило в момента.
Когато бях малко по-голям, на около 11-12, си спомням как отидох при съучениците си в училище да играя футбол. Изведнъж се почуствах много странно. Сякаш гледах себе си отстрани, от трето лице. И усещах сякаш имах избор дали да го направя или да се върна отново в нормалното си аз. Е, избрах да остана в това необичайно състояние, защото ме глождеше любопитство. Интересното беше, че сякаш предвиждах движенията на момчетата, които играеха с мен – никой не успяваше да пробие защитата ми. Знаех предварително накъде ще тръгнат, как ще се опитат да ме финтират или на кого да подадат. От противниковият отбор толкова ми се бяха ядосали, че искаха да ме бият. До ден днешен си спомням нереалното усещане от това преживяване.
Сега, обръщайки се назад, си давам сметка колко наивно съм гледал на света. Как не съм оценявал всичките моменти, които съм имал. Как съм живеел сякаш всичко продължава вечно и неизменно. Да, интелектуално и тогава знаех, че нещата ще се променят, но сякаш никога не съм го вярвал или по-скоро никога не съм разбирал какво значи това емоционално. Е, промениха се – вече баба и дядо ги няма и сега ми се иска да им бях обръщал повече внимание и да се бях възползвал по-добре от времето си прекарано с тях. Приятелите от детството ми пораснаха, станаха големи и сериозни хора и сякаш детската непринуденост и разговори са вече затруднени от една издигната стена на възрастните, в които се превърнахме.
Всичко това звучи доста меланхолично, но всъщност мисля, че тези спомени и тези емоции, които бушуват в мен по отдавна отминалите дни, ми дават и храна за размисъл. Дали няма един ден да казвам същото за сегашния момент, в който пиша тези редове? Дали няма да си кажа „Ей, колко приятели и възможности съм имал! Колко млад съм бил! Колко мечти съм опитвал да реализирам!“? Дали на преклонна възраст няма отново да ме побиват тръпки, когато се сетя за силните емоции, които изпитвам сега?
И в един момент се събуждам! Ама аз живея в това СЕГА! Не съм на преклонна възраст! Аз все още съм ТУК – по средата между едно отминало детство и едно неизвестно бъдеще! Всъщност… не съществува нищо друго освен ТУК, СЕГА, шепа спомени и куп надежди.
