Ще ви разкажа една история. Една история за човек, който… абе, ще видите…
Имало едно време в една далечна страна един човек. Обичал той да седи по цял ден на езерото и да съзерцава планината пред него. Харесвало му спокойствието и хармонията около него.
Един ден, както си съзерцавал този рай се извил силен вятър. Промушил се през листата на дърветата, погалил стръковете трева и се втурнал директно към нашия герой. Разрошил косата му и го накарал да примига.
„Какъв странен вятър“ – казал си нашия човек и заслонил очите си с ръка.
Вятърът продължавал да се движи и увива около героя ни и звукът, който произвеждал сякаш шепнел думи в ухото му. И аха, аха почти да ги разбере, но все нещо не му достигало.
„Какъв странен вятър“ – повторил отново.
Усещал, че ставало нещо, но не можел да го обясни. Не му достигали думи и сякаш не можел да изкара наяве, това което било вътре в него. Защо се случвало това? Кой можел да каже?
Важното било да продължава да търси. Не да насилва, а да излива всичко, което идвало от вътре. Тези наглед случайни думи и мисли всъщност криели това, което се таяло години в него. Нещо, които искало да види светлина, но той го игнорирал като постоянно се разсейвал с други мисли. Бил забравил какво е да си първичен – да изкараш това, което ти идва от вътре. Да не анализираш и търсиш нещо, което трябва да е там или каквото другите очакват. А просто да изкараш себе си. Дори да звучи глупаво. Да не го мислиш. Просто да чуеш и пишеш всичко. Това било молитвата на душата му дълбока и която плачела да бъде чута.
„Какво ще си кажат другите ако прочетат това?“ мислил си той.
Някои неща били заклеймени и осмивани от познатите му, а той се срамувал, защото не виждал начин да се защити. Защото така се оголвал и оставал беззащитен срещу какво другите смятат за правилно и какво не. Но не можеш да се бориш срещу света. Можеш да дадеш своя дан и да приемеш останалото. В крайна сметка осъзнаваме, че не сме най-важните на света и че не се върти всичко около нас. Че може би няма да постигнем велики дела, макар че гледаме велики хора и мечтаем за велики неща. А някак да приемем и да намерим начин да се радваме в този обикновен живот, който живеем изпълнен с много трудности, които понякога ни затрупват и задушават. И може би, само може би, ставаме неусетно по-силни благодарение на тях. Но как да разберем наистина? Когато пробваш един вариант човек реално не може да пробва алтернативата.
„Какво ли щеше да стане ако бях направил иначе, а не така?“ Често се питаме и си представяме, че другият избор може би е бил по-добър. Нещо, което не се е случило можем да го украсим с въображение много повече от действителността, която вече ни се е случила. Толкова много въпроси и толкова много възможни отговори и аз толкова много не зная.
А вятърът продължаваше да се вие около мен и да шепти неразбираемо в ухото ми…
