Хората, които ме познават знаят, че ходя (почти) целогодишно по къси гащи и по-леко облечен. Срещал съм не една или две изумени реакции, когато ми видят косматите крака през зимата при минусови температури. Не, тази публикация няма за цел да ви убеждава да ходите по къси гащи през зимата и че това е някаква панацея, а да покажа чрез този пример принцип, на който не се обръща толкова внимание.
Доста често хората си мислят (споделяйки с мен), че издържам благодарение на силата на мисълта/волята си. И макар да съм поласкан от това мнение и със сигурност да съм изградил по-устойчива психика благодарение на множеството дейности в ежедневието ми то основата да „издържа“ това, което правя не е постоянна борба между волята ми и околния свят. О, повярвайте ми, аз чувствам студа, но съм променил отношението си към него.
„Как така отношението си? Какво отношение?“
Много хора не се замислят, че ние подхождаме с определена предварителна нагласа (отношение) към почти всичко. Когато даден човек се е държал добре с нас следващите пъти, когато го срещаме вече имаме положителна нагласа. Когато сме били в зъболекарския кабинет и всичко е преминало леко и без болка следващия път сме спокойни. Създали сме си асоциации и колкото повече ги повтаряме по един и същи начин, толкова повече се утвърждават. Почти всички ми задават въпроса „Не ти ли е студено?“. Това автоматично за мен означава, че ме питат „Не ти ли е неприятно?“, но понеже в тяхното съзнание е вече толкова силна асоциацията между студ и неприятно, че използват едното вместо другото като синоним. И дори не са се замислили, че двете може са различни неща.
Вече чувам воя „Добре де, различни са на теория, ама на практика студът си е студ и е неприятен“. Начинът, по който нашият мозък си прави асоциации е, че колкото повече един сигнал преминава през определени нервни клетки, толкова по-лесно става следващите пъти. Ако си казваме години наред (негласно), че студът е неприятен и веднага трябва да сложим няколко ката дрехи то тези невронни мрежи в нашата сива, пихтиеста тъкан ще изградят по-силни връзки и ще го правим без вече нашето съзнание да участва в това.
Това от една страна е хубаво. Позволява на тялото и мозъка ви да се адаптира и да хаби по-малко енергия. Представете си живот, в който трябва съзнателно да мислите и преценявате ВСЕКИ един детайл в ежедневието си. Енергоразходът би бил колосален и в крайна сметка не бихме могли да свършим много неща. Въпросът е какви адаптации си създаваме и дали те ни помагат или вредят. Студът може да е много полезен (активира имунна система, активира гени, които са отговорни за възстановяване и лекуване на тялото, …), но може и да бъде опасен – хипотермията е едно от опасните състояния.
„Ама защо да се мъча?“ Този въпрос ни връща обратно на изходната позиция към асоциацията. Усещането за приятно, неприятно, красиво, грозно, вкусно, гадно, … е изцяло в главата ни. Природата и цялото мироздание просто Е. Няма етикети добро-лошо. Тези етикети сме ги сложили ние. Асоциирали сме към всеки етикет определено действие и от там нататък просто действаме автоматично зависимост кое към коя категория попада. Примерно, с обратен знак, за повечето хора сексът е много хубаво преживяване, но има хора преживяли сексуален тормоз и за тях това може да носи отрицателна емоция.
Всичко е постоянно в движение, в постоянна промяна. Раждаме се, плачем, смеем се живеем, тялото ни спира да функционира, погребват ни, торим почвата, от нея се хранят хиляди животинки и растения, които други животни и хора ядат и така в един постоянен кръговрат, в който нищо не „умира“, а просто всичко се видоизменя (прословутият закон за запазване на енергията). И когато започнем да осъзнаваме (знаем + усетим), че всичко просто Е можем да сме гъвкави в отношението си към света около нас, а не твърдо да сме поставили всяко нещо в отделна категория и да отказваме да се променим. Да, точно така – да отказваме, а не да не можем. ВСЕКИ един от нас може да се промени. Не казвам, че е лесно, не казвам, че трябва, но ВСЕКИ от нас има потенциала. Може да видоизмени усета си към околните, обществото, света и най-важното – към себе си. И когато го изменим студът си остава, но изчезва неприятното, случват ни се кофти случки, но вече не ни съсипват. Когато осъзнаем, че нищо не се губи, а винаги е около нас, че всичко е в движение и постоянна промяна, че да сме в хармония със света и себе си не е да се стремим към определено състояние, а да се движим в синхрон с природата, защото тя със сигурност няма да спре за нас.
„Много хубаво на теория? Ама как да го постигна?“
Не можем да постигнем нещо без да знаем, че е възможно да го постигнем. Ако смятаме, че нещо НЕ МОЖЕ да стане, ако смятаме, че НЕ МОЖЕМ да се променим, ако смятаме че нещата са такива и това е крайно състояние, то няма как да започнем промяната. Един единствен пример на някой, на нещо, на случка за това, към което желаем да се промени може да ни „отвори“ очите и да повярваме във възможността това да стане. Да намерим примери в света около нас, които да ни мотивират, да следваме, да разширят мирогледа ни към това, което е възможно е важна първа стъпка, която отваря вратата към промяната.
Друга много важна стъпка е желанието. И хиляди примери да има около нас ако да нямаме желание за промяна е същото като да не виждаме нито един. Желанието за промяна може да е много сложно и да се състои от множество пластове. Един от основните пластове е да виждаме смисъл в тази промяна. Ако нещо има смисъл за нас то ще се прояви и желание. Смисълът е нещо, което е динамично, развиващо се, еволюиращо. За едно малко дете смисълът за нещата от живота са едни, за този, което е в разцвета на силите си други, а за човек този, който наближива края на физическото си съществуване все по-различни. Той е комбинация от опита ни и осмислянето му. Повече опит, да бъдем в различни ситуации и състояния по наше желание или по стечение на обстоятелствата в комбинация с повече холистични знания (не само в специфична област) са основна формула да формиране смисъла в живота ни.
Всичко, което знам, което пробвам, което съм постигнал не е станало насила. Дължи се на първо място на вярата ми, че това е добро за мен и на едно постоянно любопитство към света, в който живея. Образовам се, пробвам, греша, страдам, виждам кое работи за мен, кое не и продължавам. Докога? Е, как докога? Винаги!
