Много хора имат грешната представа, че тренировките ни правят по-силни и по-издържливи. Че докато вдигаме тежески или бягаме дълги разтояния с всеки килограм и всеки километър повече, който добавяме ставаме все по-добри. Че колкото повече направим, толкова повече ще постигнем. Не! Тренировките сами по себе си са стрес за тялото, те имат разрушителен ефект, те са СТИМУЛЪТ. Адекватното възстановяване след тях е това, което ни прави по-силни и по-издържливи. Тялото (психиката) ни се стреми към баланс и опитва да се адаптира към средата и условията, на които е изложена. Ставаме здрави и силни не благодарение на тренировката или почивката, а благодарение на симбиозата между тях. Най-добрите спортисти намират най-добрият възможен баланс за тях, за да извлекат максимално полза от тази симбиоза. Всеки от нас е виждал даоитския знак ин-ян, в който двете привидно противоположни сили се допълват. Това не е просто абстракция, а принцип, на който се базира функционирането на дуалистичната природа на света.
Но какво ще стане ако премахнем стимула? Дали няма да си останем на едно прилично ниво и да живеем без стрес? За съжаление на повечето хора отговорът е не. Тялото ни се адаптира към стимулите, на които го излагаме. Ако те са слаби то ще поддържа ниво колкото да издържи тях – не повече. Ако животът ни години наред е само ходене на работа и вдигане на пазарски чанти то силата и издържливостта ни ще гравитират в този диапазон. И ако се случи, че трябва да преместим новия диван на друго място или трябва да се затичаме за автобуса изведнъж натоварването да ни дойде в повече, а животът да ни се стъжни. В голяма част от тези случаи хората си казват, че това е естествена закономерност на остаряването и годините и пропускат да видят, поради неразбиране или себеотричане, собствената си роля и отговорност в новосъздадената ситуация.
Ами психическият стрес, който имаме всеки ден? Работа, срокове, ангажименти, проблеми с приятели, роднини, деца…. Принципът е същия. Психиката ни е толкова устойчива колкото са постоянните стимули, на които я подлагаме. В момента, в който се появи събитие, което е по-разрушително от тези, които ежедневно сме свикнали може да ни срине, отчая или депресира. Ако е достатъчно силно дори да не можем да се възстановим сами от него. Еквивалентът е да се контузим до толкова, че да се налага да ни оперират, понеже запуснатото ни тяло не може да издържи голямото натоварване на вдигането на един диван например.
Е, ако добавя допълнително още натоварване към ежедневието си няма ли просто сам да се „счупя“? Не, ако е контролирано. Не, ако възприятието ни за натоварването е положително. Не, ако след това възтановяваме адекватно. Не, ако сме вдигнали достатъчно високо прага си на издържливост. Принципите са същите както при физическо натоварване. Принципите са същите както всяка една позната дуалистична система в света, в който живеем.
Защо не го правим тогава всички? Защото трябва да се научим първо на отговорност. Защото без да поемем отговорност за състоянието на здравето, отношенията и живота си винаги ще търсим причините извън нас. Ще се сочим с пръст и ще казваме, че заради нещо или някой друг сме на това дередже.
Аз съм причината да съм здрав или болен. Аз съм причината да ме обича човека до мен или да ме ненавижда. Аз съм причината децата ми да са здрави и усмихнати или да живеят в страх и несигурност. Аз съм причината работата ми да ме зарежда или изцежда. Аз съм причината страната ми да е в това състояние. И знаеш ли какво? Ти също си причината за същите неща (както и всичко останало) в твоя живот. Толкова приятно е усещането на отговорността за хубавите неща и толкова БОЛИ, когато става дума за негативните такива. Но това е отговорността и тя съчетава в себе си и положителното и негативното, което в крайна сметка е стимулът и причината да израстнем като хора.
Искате повече КАЧЕСТВО (за който е чел Робърт Пърсинг), а не просто талаш в живота си, то поемайте повече отговорност. Тя идва с цена, но си заслужава.
