Най-важното е животът? Кой живот? На майката застанала пред куршума, за да спаси детето си или твоят? На войника пожертвал се, за да задържи врага още няколко минути или твоят? На човека предпочел да замълчи и да бъде екзекутиран вместо да издаде съратниците си или твоят? И ако е толкова важен защо някой би го пожертвал за кауза или за това, в което вярва?
Най-важното е животът? Дали? Дали животът не е просто глаголът, по който вървим към нещо повече от нас. Горди сме с напредъка си, но осъзнаваме ли, че стъпваме на раменете на предците си. Осъзнаваме ли, че ей сега ще си заминем от този свят и следващато поколение по същият начин високомерно ще заяви, че е връхната точка на еволюцията, а реално ще са същите хора като нас (както и стотиците поколения зад нас), викайки от върха построен от майките и бащите им. Ние сме просто глина, която времето и природните сили ваят, рушат, а после отново издигат запратени на едно малко късче скала в една галактика изпълнена с милиарди звезди сред милиарди други галактики. Нашият ум (този връх на еволюцията :)) дори не може да осъзнае каква малка частица сме. А може би просто нашето его не ни позволява.
Вкопчили сме се в този така драгоценен живот. Направили сме го съществително вместо глагол. Пълним го до горе със стимули за сетивата. И когато се препълним изпадаме в отчаяние. И търсим друг стимул, по-силен и по-голям, да измести това усещане на липса. Въртим се в тази спирала докато осъзнаем, че няма липса, че за вселената няма отрицателни емоции, че за вселената нашите стремежи и ламтежи са само кратък проблясък в безкрайността. Но ти също си вселената. Ти НЕ си нейн продукт. Продуктът е нещо ОТДЕЛНО от този, който го създава. Ти си нейно ПРОЯВЛЕНИЕ. Тялото ти – звезден прах. Умът ти – милиарди неврони. Стремежите ти – нейните стремежи. Накъдето отива тя отиваш и ти. Можеш само леко да откланяш курса, но не можеш да смениш рязко посоката. И ако свирепо опитваш да въртиш руля, да не се съобразяваш със стихията, която се носи в неизвестното, ако частицата се помисли за бог то бурята ще те погълне, ще стрие костите ти, ще раздере ума ти и нещо друго ще се роди, ще еволюира. Нещо, което ще гледа останките ни както Атлантида и ще се чуди какво е станало с този изчезнал вид.
Всичко и всички се движим. На къде ще питаш ти? Не знам. А нима има значение? Свикнали да имаме винаги цел едно такова пътуване ни се струва безсмислено, но дали? Цели може да има само нещо, което има начало и край – това си ти. Смисъл може да има само нещо, което има начало и край – това си ти. Затова поставяй си цели. Давай си смисъл. Движи се, не спирай. Не опитвай да спреш неумолия бяг на времето. Не се вкопчвай в живота, който бавно изтича през пръстите ти. Не оставяй живота си на пристан в царството на сетивата. Използвай ги, за да вървиш напред. Към какво? Пътят ще ти даде отговора – не аз!
