Искаме наръчник за живота. Искаме да знаем кое е най-доброто за нас, за близките ни, за…всички. И все някак не върви напълно. Да, имаме си хубави моменти, но постоянно грижи, работа, задължения… Има ли край? Кога ще изпитам онова безметежно и безгрижно чувство, което имах, когато бях дете? Кога ще спра да се притеснявам за следващата задача? Кога ще бъда отново онова безгрижно същество, което седеше под асмата на верандата на баба ми захласнат по чуруликането на птиците? Аз ли бях това тогава? Кой съм аз сега? Толкова далеч изглежда през лупата на времето, но споменът все още ме кара да настръхвам.
Благодарен съм за живота си. Благодарен съм за шанса да се срещна с хората, с които съм се срещнал и да ме направят това, което съм сега, за да бъда и аз ваятелят на света, в който живея.
Може би…може би ми харесва чувството като дете, че съм нямал никаква отговорност. Нямал съм грижи, защото съм бил обгрижен. Не съм отговарял за никого. Дори за себе си. Правил съм това, което ми харесва. Но правилата на играта се промениха. Вече имам повече отговорности. Искам ли ги? Няма значение. Имам ги и мога да се науча да ги обичам или те да ме теглят насила в едно сиво ежедневие.
Отговорност означава да даваш енергия. Трудно е да даваш енергия. Но колкото повече енергия даваме, толкова повече удовлетворение получаваме. Дай, за да получиш – принцип, който освен на биологично, но действа и на почти всяко друго ниво. Хубаво звучи нали. Никога не губиш – даваш, но всъщност печелиш. Как така?
