Вкусвам от свежия утринен въздух, докато под краката ми съчките хрупат тихо. Тишината и спокойствието в гората леко и неусетно завладяват забързаното ми, подскачащо в случаен ритъм, градско съзнание. Тук няма нужда да насочвам и успокоявам мислите си, които трескаво се опитват да ми напомнят за следващия проблем, задача или „важна“ среща. Тук е моят храм, а движението моята молитва. Тук загубвам очертанията на тяло и съзнание и забравям къде свършвам аз и къде започва външния свят. Тук съм част от ефира…
Бавно, постепенно и настойчиво сигналите на сетивата ми пробиват мембраната на нирваната, в която се намирам и отново ме оформят в отделно същество. Дискомфорт, умора и монотонност са вестоносците на тялото ми последните часове, които заливат бреговете на съзнанието ми. Те са сега и моите учители. Учат ме, че имам избор – изборът да им се отдам и спра или да ги приема и продължа. Трудно е, когато цял живот си бил научен да действаш импулсивно, когато си ги асоциирал с нещо негативно, когато „знаеш“, че трябва да ги избягваш на всяка цена – в един момент се превръщаш в създание, което просто реагира автоматично и не може да поеме контрол над себе си. Тогава животът просто ти се случва и забравяш, че можеш да го случиш ти. И колкото по-дълбоко се заровим в тази наша заблуда, толкова по-голям емоционален катаклизъм е необходим да ни изрови, за да преживеем катарзиса, който да ни изкара отново на повърхността и да осъзнаем, че винаги имаме избора да копаем надолу към мрака на нашето съзнание или да погледнем нагоре към звездите. Разбира се, това са просто мисли и думи, които звучат абстрактно и ни трябва предизвикателство в живота, за да придобият плътност.
Благодаря на Росен и Иван с тяхното приключение Балкан Ултра за тази разходка в съзнанието ми. Понякога имаме нужда да се огледаме дълбоко навътре вместо постоянно да гледаме навън, но за да се случи това ни трябва катализатор, който да пробие мъглата на хипнотичния, ежедневен ритъм.
