(по Тери Пратчет :))
Дядото ме погледна директно в очите, намести шерифската значка „Охрана“, изпъчи шкембе, намести шлема на плешивото си теме и строго ме попита:
– А вие накъде?
– При GP-то. За медицинско.
– Не забравяте ли нещо? – попита ме той с присвити очи.
– Не.
Усетих как мозъка му даде на късо и зацикли. Очакваше да се смутя (все пак беше охрана!) или поне да се направя на идиот, че не знам за какво говори.
– Не виждаш ли как изглеждам? – излезе от положение, бързо преминавайки от Вие на Ти. Сигурно вече ме усещаше по-близък.
Загледах се в препаската на устата му тип „Шрьодер“, подсигурена с прозрачен шлем, защитаващ го от невидимите шурикени, които летяха във въздуха.
– Хич не е зле – опитах се да разчупя леда, който усещах, че се прокрадва между нас.
– Маската е задължителна!
Животът често ни изправя пред дилеми. Можех да вляза в конфликт с този, вярващ в светостта на маската, човек или можех да го избегна – телевизионната му религия нямаше да позволи да водим рационален разговор. Той вярваше на апостолите на малкия екран и когато гологлавият Мойсей прочетеше от скрижалите си да не ходим в паркове изпълняваше прилежно. Вдигнах бъфа пред устата си, което го накара да изсумти от удоволствие и да ми обърне гръб, насочвайки се към следваща, нищо неподозираща жертва, за да я вкара и нея в правата вяра.
Освободих се от задушаващата хватка на парчето плат в задушното помещение на чакалнята и се зачетох в приключенията на Остап Бендер. Имах половин час до пристигането на личната лекарка.
Покрай мен минаваха и сядаха хора опаковани като целуфанени бонбони. Още веднъж се изумих колко невероятна е майката природа. Създава видове, които могат да оцелеят в екстремни условия – от арктическият студ на полярните кръгове, през изпепеляващите жеги на пустините до задушната чакалня, екипирани с няколко ката дрехи като при виелица в ледников период.
Загледах се наоколо. Аз и още една жена бяхме единствените без устна препаска и седяхме като цигари без филтър отделени от останалите. Но нещо интересно се случваше! От различни кабинети влизаха и излизаха лекари и сестри. И, о боже, почти всички те нямаха тази животоспасяваща тъкан на устата си, която разделяше живота от смъртта!
Това можеше да означава две неща. Или те най-безотговорно и нахално щяха да погубят всички ни, или нищо не разбират от медицински маски. Имаше и трета възможност, но тя беше прекалено еретична и само мисълта за нея разлюляваше устоите на света, в който живеем. Ами ако…ами дали…възможно ли е…просто те да осъзнават по-добре, че няма толкова смисъл от тях!?
Свих се инстинктивно на кълбо, очаквайки при тази мисъл богът на маските да ме задуши на място. Хмм…нищо. Може би днес му е почивен ден.
Пуснах си в слушалките R.E.M. – Losing My Religion и продължих да чета. Щях да живея и днес.
