Facebook – колизеумът на нашето Его.
Замисляли ли сте се какво е това животно его и защо въобще го имаме? Защо искаме да сме значими и ако някой ни уязви и ни направи да изглеждаме слаби това ни обижда и отдръпва от този човек. Егото е защитната ни обвивка, която ни кара да се представяме пред другите важни. Но защо? Ако НАИСТИНА сме важни в очите на другите те ще ни уважават, ще сме авторитет за тях и ще искат да бъдат с нас. Като вид ние искаме да сме част от общество/група. За да бъдем част от общество ние трябва да сме полезни/значими за тази група. Всяко едно общество иска силни индивиди. В природата слабите биват изоставени, за да не застрашат цялата общност. И тук се включва нашето его. То ни кара постоянно да търсим начин да ни представи повече от това, което може реално да сме. Facebook е идеалната сцена за неговото проявление. Тук сме усмихнати, позитивни, красиви, спортуващи, снимаме се в компанията на известни личности, които вече обществото е приела като значими, борим се с несправедливостите, знаем повече от останалите… Ние сме супер герои, гурута и успяли в живота пичове и пички. Естествено гледаме да не прекаляме, за да не изглеждаме, че мислим само за себе си и отново обществото да ни отхвърли.
И какво от това? Защо трябва да ни притеснява, че се правим на велики? Защо да се притеснявам, че си поствам снимки как съм ухилен(а) на плажа с бронзов тен? Реалността е, че в живота си никога не сме само усмихнати, никога не сме само силни, никога не сме само позитивни, никога не сме само добри. Във фейсбук опитваме да създадем (почти изцяло) положителен ореол около своята личност. И доста често всички харесвания и коментари от „приятелите“ ни, които затвърждават тази наша маска засилват и нашето его. Тялото/мозъкът ни реагира като отделя химически пратеници допамин, серотонин и др., които ни карат да се чувстваме добре. С времето мозъкът ни привиква и започва да отделя все по-малко химически пратеници и ние се нуждаем от все по-голямо количество харесване и одобрение, за да поддържаме еуфорията и задоволството си – ставаме пристрастени.
Да си осигуряваме основно щастие и удовлетворение чрез егото е все едно да се храним основно с вафли и шоколади (изпитваме голямо удоволствие в момента) и да очакваме да сме здрави в дългосрочен план. Няма лошо да хапнем някоя вафла или шоколад от време на време (това за доста хора е много разтегливо понятие, но за него друг път) и пак да поддържаме (почти) перфектно здраве, но ако храненето ни е почти изцяло такова накрая ще стигнем до лекарите и хапчетата. Егото като основен начин за удоволствие е сигурен път да се превърнем в самовлюбени нарциси (дори да не си го признаваме на себе си или да се самозалъгваме, че при нас не е така и контролираме процеса), които изпадат в депресивни състояния, когато започнат да губят одобрението на останалите.
В спорта има един принцип наречен суперкомпенсация. Идеята му е, че когато тренираме след тренировката тялото е в по-лоша физическа форма, но когато го оставим да се възстанови то става по-силно от преди, за да може да е подготвено за бъдещи натоварвания. Подходяващото и постоянно редуване на тренировки и възстановяване специфични за всеки един от нас, е което ни развива, прави по-издържливи, по-силни и по-добри. Ако само натоварваме или само почиваме пътят е един – надолу. Всичко в природата съществува благодарение на баланс. Нарушим ли баланса в една еко система започват да стават катаклизми.
Принципът на суперкомпенсацията е валиден както за нашето тяло, така и за нашата психика. Да се покажем понякога слаби, да се изправим пред трудно препятствие, да изпаднем в неудобна за нас ситуация, да направим нещо ново, да поемем по непознат път – това са неща, които избягваме, но редовното и контролираното излагане в подобно положение е всъщност здравословно и полезно. Прави ни по-опитни, по-издържливи, по-силни и по-добри. Преминаваме по-леко през житейските проблеми, започваме да комуникираме и разбираме по-добре околните, ставаме по-добра версия на самите себе си.
Не, не ви агитирам да се запишете в обучението за спец частите или както някои попренавити да ви питам „А вие направихте ли си вашите 20км бягане днес?“. Това е криворазбраното „No pain, no gain“ въпреки всичко или както един приятел го перафразира „No pain, no gain, no brain“.
За да постигнем баланс трябва знание, трябва и опит, трябва и да сгрешим и да си направим изводите от грешките и най-вече трябва да си задаваме въпроси. Въпросите изискват от нас (поне понякога) да се замисляме за отговорите, а директното действие и отговаряне без въпроси означава единствено да показваме и затвърждаване вече изградените си нагласи и мислене.
Facebook, както и всяка друга модерна технология, не е вреден. Не е и полезен. Той е инструмент/средство, което зависимост от начина, по който го ползваме може както да помага, така и да пречи на нашето развитие. Ако го използваме почти и само да си публикуваме какво сме яли, колко сме бягали, на кой плаж сме ходили и т.н. единственият резултат е едно изкуствено напомпано его. Но ако го ползваме И за обмен на идеи, мисли, разсъждения, в които повече хора да се включат и обсъдят вече придобива съвсем друг смисъл (разбира се има и доста други приложения, които не са просто „чешене на езиците“).
А сега натиснете Like на тоя постинг, че започнах да се депресирам!
