Трявна Ултра (през очите на един от организаторите)
–––––––––––––––––––
Звуковите вълни преминаха стаята, забиха се в мозъка ми и невронните мрежи започнаха бавно да се активират. Ръката ми трескаво започна да опипва масичката до леглото в отчаяни опити да намери досадния източник, който ме извади от неспокойния сън.
„Мамка му!“ промърморих полубуден, осъзнавайки коварността на снощното ми аз, което беше предвидило действията ми и беше скрило телефона с алармата в другия край на стаята. Отметнах завивката и тръгнах слепешком към омразната джаджа. Шибнах си крака в ръба на леглото. „МАМКА МУ!! @#!@!!@##“ днес беше светъл ден за българския език – успях да го обогатя с няколко нови псувни. Най-накрая се докопах до телефона и изключих алармата.
4:30 – очертаваше се да е дълъг ден. Трябваше да пробягам 50 км, за да проверя една част от маркировката на трасето, да водя вечерта техническата конференция и накрая да проверя всички софтуерни системи дали са в изправност. Направих си сутрешното загряване и разтягане. Мускулите ме наболяваха и целият пуках при специфичните усуквания, които правих – доста бях „ръждясал“ за двете седмици постоянно търчане и маркиране на трасето, комбинирано с редовно недоспиване.
Звъннах на Наско. На петото звънене:
„Стига си звънял бе, тъпанар!“ бе съненият отговор. Добре, още ме обичаше.
„Скачай си в цървулите и след 15 минути съм при теб.“
„Оффф, да еба…“ бе съгласието и ми затвориха телефона безцеремонно.
Обадих се и на Иван и веднага бях посрещнат с:
„Много спиш. Май остаряваш“
Скръцнах със зъби и успях да отговоря учтиво:
„Остарява баба ти. Стягай си партакешите, че след малко съм при теб.“ и затворих.
След няколко минути ми звънна Никола.
„Готов съм и ще те чакам на OMV-то в Габрово.“
Ей това се казва човек, а не като онези двамата идиоти, дето ми вдигаха нервите.
Четата беше готова и след 20 минути вече пътувахме с колата, а Наско пееше мръсни песни на висок глас за повдигане на бойния дух. Оставих Наско с наставления:
„Да си завържеш тениската на кръста, за да не настинеш“
„Разкарай се“
„И да пиеш водичка, за да не се дехидратираш“
„Махай се ти казах!“
„И нещо солено от време, че хипонатр….“
Тук прекъснах мъдрите наставления, понеже Наско вече беше извадил чука, с който ковяхме маркировката и идваше с бодра крачка към мен. Дадох газ и го оставих назад в миналото.
Пуснах и Иван по трасето, подбрах Никола от Габрово и се запътихме към Бузлуджа. Не спирам да се чудя защо е изоставен този паметник, а не се реставрира и да се използва за туристическа атракция както правят в по-развитите страни. Бил строен от комунисти, бил символизирал еди какво си… Глупави оправдания на елементарни хора.
Отърсих се от тягостните мисли и се огледах наоколо. Дъхът ти секва, когато видиш величественият Балкан разпрострял се докъдето ти стига погледа. Изведнъж на фона на цялата тази необятна красота осъзнаваш колко несъществени са всичките битовизми, с които се сблъскваш в ежедневието.
Зареден с нови сили, раница с маркировка, малко храна и вода заедно с Никола хукнахме из вековните гори.
Около час и нещо и 10 километра по-късно след едно доста стръмно и технично спускане по каменист терен кацнахме в село Енина. Заредихме до горе шишетата с вода, подготвихме се психически за най-тежкото изкачване, което ни очакваше и тръгнахме нагоре.
Отначало бяхме свежи и катерехме като планински кози, но след около 1-2 километра наклонът се увеличи, дърветата се разредиха, слънчевите лъчи започнаха да жулят кожата ни и се наложи да намалим до пешеходно темпо. Водата ни привършваше и започнах да се присещам епизоди на Беър Грилс, когато оцеляваше в пустинни райони как си пиеше урината. Потиснах тези лимонадени мисли.
Върхът вече се виждаше. Бяхме изпили последните глътки вода още преди километър и вървяхме съвсем бавно, за да не прегреем. Превалихме най-високата точка и започнахме да спускаме. След километър видяхме счупена тръба от каптаж, от която течеше така бленуваната вода. Толкова не се бях радвал от 5 годишен, когато ми подариха чисто нова прашка с двоен ластик и ходих на лов за врабчета. Пихме като камили на водопой, напълнихме до горе запасите и продължихме напред.
Беше вече 19 часа и очевидно щях да пропусна техническата конференция. Силите ми бяха на изчерпване и добре, че беше Никола да ме „дърпа“. Но поне закърпихме всички дупки в маркировката.
Оставаха още 500 метра до връх Бедек и приключвахме. 400, 300, 200, а ето го и Иван. Физиономията му не вещаеше добри мисли.
„Хайде бе. Умрях от глад да ви чакам! Таман си бях харесал вече една крава от стадото и точех мачетето“ само уточнявам, че Иван е вегетарианец….
Метнахме се в колата и поехме с бясна скорост. Докато се прибрах до Трявна почти изхабих батерията на телефона от разговори – стиковане между хората за пунктовете, кой къде точно да бъде, евентуалните проблемни места и най-бързите подходи към тях, как да се преправи динамично маркировката на разделянията и сливанията трасетата на отделните дистанции…
В 10 вечерта влязох в конферентната зала – главният център на състезанието. Хората си бяха взели вече стартовите пакети и отишли да подремнат преди големия ден. Обменихме няколко думи с Вили, Краси и Стан да уточним последно някои детайли и отидох да подремна за 2-3 часа – утре щеше да е интересен ден. Така и стана…
To be continued…
