Често са ме питали какво му е хубавото на това да бягам ултрамаратони. Да се мъча в студ, жега, баири, дъжд, кал. Да бягам с тежка раница по 50, 100, 150 км. Да търпя всякакви неудобства, болежки и лишения. И накрая да финиширам усмихнат, удовлетворен и да го правя отново и отново. Звучи все едно съм идиот, нали? Или поне някакъв мазохист
За да дам адекватен отговор трябва да отстъпим крачка назад и да си зададем един по-фундаментален въпрос – кога изпитваме удовлетворение от дадена дейност (без значение каква)? Ако извършваме дейност, която е прекалено лесна за уменията ни скоро ще се отегчим и загубим интерес. Обратното – ако се заемем със задача, която надхвърля възможностите ни ще изпитваме неудовлетворение, ще ни носи постоянно напрежение и в крайна сметка пак ще се откажем. В момента, в който уменията и възможностите ни точно съвпаднат с изискванията да се справим с комплексна задача изпитваме удоволствие, че сме реализирали целия си потенциал и това, което правим придобива смисъл (поне лично за нас).
И за да отговоря на първия си въпрос – не, не е това, че накрая тялото ми е изпълнено с ендорфини и се чувствам еуфорично (това е мимолетно). Причината се корени в това, че съм впрегнал до краен предел физическата си издържливост, волята си, преценката ми за ситуацията, знанията ми как да изляза от дадено положение и съм се справил.
Една проста (не лесна) рецепта за щастие. Развивайте се. Намирайте предизвикателства (адекватни за вас, не да тръгнете утре да катерите върховете на Анапурна) и ги покорявайте. Повторете.
Carpe diem
