Монблан – малкото приключение

Беше вече 22 часа и започвах да се изнервям – влакът тръгваше след 45 минути, а трябваше да минем да вземем и Наско. Набутах последните остатъци от багажа си в куфара, огледах се дали не съм пропуснал нещо и тръгнах да излизам. Жена ми вече ме чакаше с ключовете на колата и с усмивка:

– Ей, бавиш се като жена.

Измърморих нещо сърдито под мустак и тръгнахме към колата.

След около час вече бяхме на път към София, а Наско удобно се беше настанил до някакво симпатично момиче и с мимики и жестове ми показваше колко е доволен.

И така – двама младежи тръгнали на 3 дневен поход в Рила с много ентусиазъм и не много опит в планините. За мен това трябваше да е една лека адаптация преди състезанието ми другата седмица около Монблан. Чувствах се във форма, но ми липсваше систематичния подход в тренировките необходим за по-високи резултати – последните месеци бяха бурна смесица от емоции и ангажименти около организирането на iRun бяганията във Варна и областта и тренировките ми останаха малко на заден план. Няма значение, щях да го докарам от ентусиазъм и воля – нямаше да ми е за пръв път, нито за последен.

А Наско…ами Наско винаги е ентусиазиран и нахъсан, когато става въпрос за бягане и за жени (в телефонния си указател има контакти с кодово название „Мокро котенце“ и други подобни). С него се запознахме случайно преди повече от година по улиците на града. Бягах си аз из един от кварталите и изведнъж някой ме изпреварва. „А, к’ъв е тоя льольо, че ша ме мине?“ се запитах философски, включих на трета и го разминах. „Льольо“-то не ми остана длъжен и след малко бях пак догонващ. Отново го изпреварих и той също на свой ред. И така без да сме го замислили се надпреварвахме едни 5 км из Варна. Накрая спряхме и двамата и се запознахме. От тогава редовно бягаме заедно.

След една неспокойна нощ, преминала във въртене и наместване по луксозните седaлки, на нашето модерно БДЖ с цел да си открадна няколко минути сън най-накрая пристигнахме в София. Оставих си основния багаж при Ваня (съученичка от гимназията, винаги усмихната и готова да помогне на всеки) и нарамил една по-лека туристическа раница, казахме „чао“ на града и хванахме гората.

• 

• 

• 

• 

• 

Поехме от Боровец по маркировката към Мусала. Бяхме свежи, надъхани и пълни с енергия. По прогноза трябваше да вали, но времето излежда беше пропуснало да я изгледа и до горе ни пра такова слънце и така бяхме прогизнали от топлина и пек, че изгоряхме повече отколкото ако се бяхме пекли цял ден на плажа. За финал бягахме почти изцяло от хижа Мусала до заслона Леденото езеро. Бяхме прегряли, а мускулите ни горяха. Решихме единодушно да се топнем набързо в самото езеро, за по-бързо възстановяване – от студа мускулите се свиват и изтласкват кръвта от тях и после се влива наново стимулирайки кръвотока и по-доброто захранване на тъканите. Температурата на водата беше около десетина градуса, но това дори не ни замисли. Е, има си и някои странични ефекти – както казваше един мой познат „Влизаш принц, излизаш принцеса“. Изглежда се бяхме плацикали повече отколкото трябва, понеже дори след като се подсушихме и облякохме ни беше доста студено. След половин час треперене казах на Наско:

– Давай да качим Мусала един път, за да може да генерираме ендогенна топлина.

На моя човек и толкова подканяне не му трябва и след 5 минути вече бяхме на баира. Така приключи първият ден.

Ден 2. Днес по план трябваше да стигнем хижа Македония (лично благодаря за маршрута на Миглена Драготинова – най-запалената бегачка-планинарка, която познавам!). Като казахме на хижарката (или е по-правилно заслонката), че утре ще се върнем тя се усмихна и ни каза, че ще ни очаква по-късно вечерта. Тая май ни подценяваше – това бяха едни 30 км само! Нарамихме раниците, напълних си бутилката с вода (Наско само се напи с вода – по време на целия поход той не носеше никакви течности а само пиеше, когато се натъкнехме на някой поток) и потеглихме с бодра крачка. Качихме отново Мусала, направихме една фотосесия в стил „Вижте ни к’ви сме пичове“  и продължихме по пътя си. На изкачванията ходехме и пестяхме сили, а по равно и леко надолнище тичахме леко. През цялото време основна тема на разговор беше как ще се нажулим с боб, когато пристигнем в хижата. Бяхме много разочаровани от заслона Леденото езеро, понеже имаше само крем-супа.

На едно от малко по-стръмните спускания решихме да засилим малко темпото, за да осъществим по-бързо газовия си блян. Както си бягах отпред изведнъж чувам звуци на търкаляне зад мен. Обръщам се и гледам на около 100 метра зад мен Наско лежи и не мърда. Хуквам на спринт наобратно, стигам до него и загрижено му казвам:

– Стига си лежал, мърда! Ставай, че бобът ни изстина.
– Абе, я се….

• 

• 

• 

• 

Добре, беше в съзнание и отговаряше адекватно! Питах го какво стана и къде се е ударил. Оказа се, че се спънал в някакъв камък и тежестта от раницата допълнително го засилила и не можал да спре. Беше си цапардосал лявото коляно и хълбок. Казах му само да се намести удобно и да не мърда за няколко минути. След известно време стана с помощта на малко гримаси и няколко псувни. Коляното малко го болеше, а хълбока повече. Бяхме приключили с бягането за днес. От този момент до хижата беше една дълга и приятна разходка с невероятни гледки и стръмни преминавания по някои била.

След осем часа и половина стигнахме лелеяната хижа, проснахме уморени тела на пейката в кухнята, поръчахме си боб, осем филии хляб, салата, бира и по един десерт с боровинки – заслужихме си ги. Поговорихме и преценихме, че май ще е добре да съкратим похода с един ден – на мен беше започнала да ми се натрупва умора, което нямаше да е добре точно преди състезанието, а Наско го понаболяваше натъртения хълбок. И така премина и още един ден.

На следващия ден направихме един кратък преход до главния път към Благоевград, от където хижарят заедно с жена му ни качиха в тяхната жигула към самия град. Побъбрихме си около час – разказаха ни истории за техни гости в хижата, за техни премеждия, както и за перипетиите, които са имали с различните типове характери, с които са се сблъсквали. Много мили хора – да са живи и здрави още много години и все така гостоприемно да посрещат заблудени туристи-бегачи като нас.

От Благоевград хванахме автобус за столицата и на автогарата Наско пое към негов познат, при който щеше да спи, а аз отидох в квартирата на Ваня, която ме приюти за две вечери. От благодарност и приготвях здравословна закуска сутрин преди да отиде на работа и и говорих доста за хранене и от какво има или няма нужда тялото ни, за психология, малко история…абе, сигурно съм и надул главата.

Вечерта преди да излетя за Италия отидох на партито организирано в чест Дизела по случай скоростното му преминаване на най-дългия планински преход – Ком-Емине. Беше като народно събрание на всички шишарки (така лекоатлетите бегачи наричат всички нас, които предпочитаме да бягаме сред природата). Видях се с някои стари познати, запознах се с нови хора и си поговорих на живо с бегачи, с които само бях общувал през интернет. Там за последно се видяхме с Наско, където той ме заплаши да не се връщам в България без да съм в топ 10. Съгласих се.

Днес трябваше да летя за Милано. Съдбата се беше погрижила премеждията ми да започнат още преди самото състезание. Отивам на летището, нареждам се на опашката и идва моя ред. Давам си личната карта на служителката и и казвам, че съм за Милано. Тя прави проверка в компютъра и ме сюрпризира с изказването, че били продадени повече билети отколкото имало физически места и моето място било отказано! Ама, че съм си купил билет преди половин година, че съм един от малцината, които ще представят България в най-тежкото състезание в Европа, че не са ме известили предварително – гледай си работата, ние сме бУлгериа еър и ша праим к’от решим. Отивам аз на гишето на компанията и почвам едни спорове с друга служителка. Тя само вдига рамене и повтаря като някоя мантра „Нищо не мога да направя“. Еми, вземи вдигни т’оз телефон, бульо и се обади на някой, който може. Не, не можело. Записа ме за по-късен полет през Варшава и ме посъветва да дебна последните минути да видя дали някой няма да се яви на редовния полет и да ме вместят на негово място. Обаждам се и на Красито да й споделя ситуацията и тя се зае да звъни по всички инстанции и да пробва да уреди нещо. Уви, всички си измиват ръцете, че не зависило от тях и те прехвърлят нататък, докато не се върнеш отново в изходната точка. 40 минути преди полета, когато вече затварят чекина отивам на гишето, обяснявам каква е ситуацията и служителят ме препраща да проверя при супервайзорката. Отивам при нея, казвам така и така в какво положение съм, тя прави сверка в системата и ми казва, че имало две свободни места, но да съм изчакал още 5 минути. Аз правя едни мили очи и казвам как се провалят доста планове и подготовка, заради една такава грешка и тя се смили и ме сложи на едното място. Въздъхнах, искрено облекчен. Останалата част от деня мина нормално – кацнах в Италия, купих си билет за Шамони, Франция (от където трябва да си взема номера и чипа за състезанието) и се настаних в хотела си. Спах дълбоко.

Следващия ден нямаше засечки. След четири часа и половина бях във френското градче, нареден на опашката да си получа номера. Бяхме няколкостотин човека, но след около 15 минути дойде и моя ред. Провериха ми личните документи, част от екипировката дали отговаря на изискванията и ми дадоха стартовия номер. Въоръжен с него се отправих към хижата, в която си бях резервирал място. Там се оказа, че съм в една стая с още един състезател в моята дисциплина – CCC. Беше някакъв фитнесджия и като гледах как супер старателно и свръх ентусиазирано (макар да се опитваше да го прикрива) си приготвя багажа, ми беше ясно, че ще „прегори“ и няма да оцелее до края – като финиширах го видях отново и се оказа, че съм бил прав. Аз си стегнах нещата, заредих си електрониката, която щеше да бъде с мен и отидох да се разходя малко и поразпусна психически. Градчето беше много приятно и навсякъде цареше една празнична атмосфера. Все още финишираха състезатели от предишната дисциплина – TDS и целият град спираше, ръкопляскаше и насърчаваше всеки участник. Следобед хапнах от моите си буламачи и отидох да спя. Утре щеше да е дълъг ден…

Алармата на телефона завибрира леко и ме изкара от сладката дрямка. Погледнах часа – 4:30 точно. Супер. След час и половина трябваше да съм на спирката за автобуса, който щеше да ме отведе към старта. Навикнал съм си тялото към определен режим сутрин и точно днес не трябва да го стресирам с промени – хигиенни навици, загрявка, леко разтягане, половин литър вода и след 20-30 минути голяма закуска с бавни въглехидрати основно. В коридора на хижата вече имаше още двама ултрамаратонци, които също се подготвяха за предстоящото изпитание. Всички бяхме мълчаливи, бързи и концентрирани – като войници преди сражение.

Запътих се към центъра на градчето, откъдето щяха да ни извозят и заварих стотина бегачи вече наредени от доброволците и чакащи нетърпеливо своето място в автобуса. Почти всички бяха превъзбудени и леко нервни и това се усещаше осезаемо – тълпите винаги се ръководят от емоции и никога от здрав разум (за справка: Густав Льобон). Постарах се да подремна в автобуса и да не се оставям много емоциите да ме завладеят и що годе ми се отдаде.

След около 40 минути пътуване пристигнахме в италианското градче Курмайор, от където стартирахме всички в нашата дисциплина. Настаниха ни в един коридор, където трябваше да изчакаме до 9 часа, когато започваше състезанието. Всички се изпонатръшкахме по земята като чували с картофи, а по-големите непукисти даже се отдадоха на сладка дрямка със звучно похъркване.

В 8:30 се насочих към площада, от който щеше да започне всичко. Близо 2000 състезатели и още поне толкова зрители, комбинирано с невероятно озвучаване, хеликоптери с телевизиони екипи и стотици доброволци, които опитват да въдворят ред сред участниците, създаваха такава обстановка и еуфория, че няма начин да не почувстваш невероятен прилив на енергия и зареденост. Буквално се набутах в секцията, в която бях разпределен – чувствах се като сардинка в консерва. Нямаше място да се обърнеш и се молех да не изпусна нещо от екипировката си, че щеше да е безвъзвратно загубено.

3, 2, 1 СТАРТ! Всички полетяха и аз с ятото. Из целия град дрънкат звънци, всички те окуражават и ръкопляскат и въобще не се усетих как съм избягал първите два километра. След това започна интересната част – стръмно изкачване към първия връх, който трябваше да покорим. От 1300 трябваше да се изкачим на 2700 метра. Пътят позволяваше по 1, максимум 2 човека да се движат един до друг, затова се възползвах от всяка възможност да изпреваря някой.

След около 2 часа и 10 км бях на върха. След като си дадох 1 минутa почивка осъзнах две неща – бях си дал повече зор, отколкото трябваше и изпитвах страшен глад. Имах стафиди и 5-6 енергийни гелчета и реших да вкарам някоя и друга стафида докато стигна до следващия пост след 4 километра, където щях да вкарам някой лимон или друг цитрос, за да алкализирам. Организмът ми беше вече подкиселинен и не исках да вкарвам прекалено много храни, които да засилят това (каквито са стафидите и геловете).

На 14-тия километър ме сканираха и веднага се набутах в бутките с храната. „По дяволите“ – нямаше ни лимони, ни дявол! Вкарах 2 малки парчета черен шоколад и тръгнах към следващия пост, който беше на 21- вия километър. И тогава започнаха проблемите – започна с леко гадене и продължиха с разстройство и болки в стомаха – познати симптоми на оксидационен стрес (прекалено окисляване). Добрах се до поста и блокирах една от тоалетните за около 20-30 минути. Сигурно доста хора бяха напълнили и намокрили гащите докато са ме чакали, но положението беше бедствено. След половин час излязох и този път сред храните видях малко останали резени с лимони. Изядох ги всичките и след няколко минути усетих как цялата ми физиология се променя. Усетих прилив на енергия и тръгнах освежен към следващата цел. Стомахът ми така и не се възстанови напълно през цялото състезание, но с ядене на повече портокали и лимони на всяка спирка го поддържах в прилично състояние.

На 42-рия километър се чух с Краси. Звучеше радостно превъзбудена и ми каза, че следели постоянно прогреса ми. Много освежаващо ми подейства да чуеш познат глас, който те подкрепя. Тъкмо затворих телефона и навън небето се отвори, и се изля такъв дъжд, че се зачудих дали не трябваше да взема и шнорхел в екипировката. Въздъхнах. Защо да ти е леко като може да стане по-трудно. Нарамих си раницата, сложих дъждобрана и започна мокрото приключение.

Всичко стана кално, мръсно, мокро и хлъзгаво много бързо. Изведнъж разбрах кои са маратонките с най-якото сцепление, които съм пробвал досега. Не случайно Innov са любима марка на ориентировачите – докато другите танцуваха брейк в калта (един пред мен направи такава лунна походка, че направо се зачудих дали това не е прероденият Майкъл Джексън) аз седях като вкоренен в земята. Определено за сериозни мероприятия отново бих се спрял на тях.

56-ти километър. Едвам се добрах до поредния пост. Бях изцеден. Постоянната борба с дъжда, студа, вятъра, баирите и калта бяха взели своето и едвам се държах на краката си. Краката ми бяха прогизнали, показвах начални признаци на хипотермия, вече се беше стъмнило и температурата падаше постоянно. Обезпокоих се за здравето и оцеляването си и за първи път се зачудих дали да продължа. Ако не успеех да се активизирам и да поддържам минимална скорост, с която да генерирам достатъчно вътрешна топлина можеше да има и фатални последствия. Чух се с Краси отново и и обясних ситуацията, която се намирах. Тя ми каза, че каквото и да реша всички са с мен – бил съм събрал голяма агитка. Това наистина ме трогна и ми даде мотивация да прескоча психологическия трап пред мен.

Излязох в нощта твърдо решен да се боря до края. Продължаваше да вали и терена вече приличаше на Витоша от по-рано тази година – кал, в която ти затъват маратонките до глезените и при всяко вдигане на крака се опитва да ти събуе маратонките.

На около 60 и някой километър застигнах една италианка Франческа на видима възраст около 50 години. Беше стръмно изкачване и жената видимо бедстваше – движеше се изключително бавно, прегърбена и при всяко движение издаваше такива жаловити звуци, че се чудех дали няма да и е последното. Всички я задминаваха и продължаваха напред без дори да се обърнат. Прикрепих се към нея да й осветявам малко повече пътя и да усети, че има някой, който я подкрепя. Заедно изкатерихме 2 върха, буквално прегазихме през поток, който благодарение на дъжда се беше превърнал в малка река, която течеше по пътя, от който всички минавахме, газихме през кал, подавах й ръка на стръмните и хлъзгави участъци, делихме си храна, спирахме да почиваме заедно и я окуражавах, когато забавеше темпото. Тя не знаеше английски, а аз не знам италиански, но в такива моменти това няма никакво значение – общото преживяване измива езиковата граница помежду ви. Точно преди втория връх, който качихме дъждът спря. Спряхме се за минута и се загледахме в небето. Облаците се бяха разбягали и целият небосвод беше обсипан от звезди. Франческа посочи едно съзвездие и каза нещо на италиански – не разбрах думите, но усетих емоцията…

След около 3 часа заедно достигнахме поредният пост около 20км преди финала. Оставих спътничката ми да се възстановява – вече беше видимо по-добре, хапнах на две на три, звъннах на Красито да й кажа, че кризата е преминала и излетях към крайната цел.

Изкачих последния връх на един дъх. Почти не усетих умора и остана около 10 километра спускане към Шамони. Включих на висока предавка и си казах поне да издрапам някрая някое по-добро място като за финал – че ще финиширам вече беше ясно. Прелетях последните километри, а в самия град беше празнична атмосфера – всички, които успяваха да ми разчетат името го викаха на висок глас ръкопляскайки. До самия финал не усещах умора, но в момента, в който го преминах изведнъж цялата тежест на психическото и физическото натоварване се стовари отгоре ми. Чувствах се смазан. Казах си „Никога повече“…както всеки път.

Искам да благодаря лично на всички вас, които ме подкрепяхте – вие сте основна причина да се мотивирам и продължа, когато ми беше най-трудно. Специални поздрави на Илиян Лазаров и компания, която преди две години ме вдъхнови да опитам това предизвикателство. Поздравления и на 3-мата Българи преминали още по-тежката дисциплина UTMB – 167 км ходене по мъките! Благодаря на Мария Николова за информацията, която ми даде как да достигна градчето. Най-голямо благодаря на моят iRun отбор (Вили, Краси и Стан), които бяха винаги с мен във всяко едно отношение. Още по-специални благодарности на самата Краси – моето прес-аташе, която ми направи такъв подробен пътеводител за цялото приключение, че и неграмотен да бях пак щях да се оправя!

Carpe diem